Александър ТоневМарките, като обект на интелектуална собственост, представляват означения (знаци), които са годни да отличат стоките или услугите на даден стопански субект от сходни стоки или услуги на друг стопански субект. Това определение е закрепено легално в Чл. 9 от българския Закон за марките и географските означения. В зависимост от обекта, който идентифицират (стоки или услуги), марките биват търговски марки и марки за услуги. Могат да бъдат посочени следните функции, които марките изпълняват:
- Отличителна – това е основната им функция, посочена и от закона; марките не трябва да въвеждат в заблуждение потребителите
- Гаранционна – гарантират определено качество на продуктите, доколкото ги свързват с определен производител; тази функция зависи от репутацията на производителя и от мерките за качествен контрол, които предприема
- Защитна – близка е до гаранционната; улеснява потребителя да направи потребителския си избор, като се ръководи от своя опит, при който, веднъж открил продукти със задоволително за неговите изисквания качество, да може да разчита на същото качество при всеки следващ избор на продукт, носещ същата марка.
Марките са включени в международната система за закрила на интелектуалната собственост, наред с изобретенията, полезните модели, произведенията на литературата, изкуството и науката и пр. Още Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 1883 г. съдържа разпоредби относно марките в Чл. 6–7-bis (както и някои други релевантни разпоредби). Тази закрила обаче твърде скоро се е оказала недостатъчна по отношение на тези обекти на интелектуална собственост. Според чл. 6-quinquies от Парижката конвенция, марка, която е надлежно регистрирана в страната на произхода, може да бъде заявена в други страни от Съюза. Тази закрила, основаваща се на необходимост от подаване на национална заявка за регистрация във всяка отделна държава, е крайно неудобна по отношение на марките, защото те от всички обекти на интелектуална собственост са най-тясно свързани с търговията. Всеки стопански субект, желаещ да предлага стоки или услуги на даден национален пазар, се нуждае от правни средства за защита на знаците, идентифициращи неговите стоки или услуги. С други думи, стъпването на един търговец на даден пазар предпоставя като необходимо условие закрилата на средствата за идентификация на неговата продукция, а при една система на независими национални заявки (Чл. 6 от Парижката конвенция) това е свързано със следване на множество национални регистрационни процедури.
Доста отрано международната общност е предприела мерки за избягване на споменатите неудобства. Това се постига с приемането на Мадридското споразумение за международна регистрация на марките (април 1891 г.). Първи държави, подписали този международен документ, са Белгия, Испания, Франция, Швейцария. Досега Споразумението е преразглеждано в Брюксел (1900 г.), във Вашингтон (1911 г.), в Хага (1925 г.), в Лондон (1934 г.), в Ница (1957 г.) и в Стокхолм (1967 г.). През 1979 г. в текста на Споразумението са внесени поправки …